СТЕФАН ЛЮТАКОВ, „Усмивки в жълто“ – скулптура 10.-26.10.2024

СТЕФАН ЛЮТАКОВ

УСМИВКИ В ЖЪЛТО

 скулптура

10.-26.10.2024

Откриване на 10 октомври от 18.00 часа

Появяват все повече заместители на човешкото в съществуването ни. Те започват да изчистват живота ни от някои типично наши дейности до степен на изгубване на смисъла. Ставаме безразлични към загубата на искреност, общуваме отсъствено, служим си с опростени знаци и символи, уж за улеснение и да кажем повече, но изричаме много празни думи. Пазя скулптурата си да не говори с празни думи и чужди мисли. Желанието да се вгледам, разбера и владея новото си битие е мотивиращо за част от работите в тази изложба. Така направих „Усмивки в жълто”, провокиран от жълтите усмихнати, тъжни, разплакани или ядосани  жълти кръгчета, чрез които общуваме. Безпомощността им  да представят вярно човешките ни вълнения и оценки, нерядко прикрива и лицемерие. Зад стерилната емоционална изразителност на тази галерия компютърни емотикони – заместители видях прикрити, сложните истински човешки емоции. В тази и други работи представям образа на фалшивата радост, заблуждаващата усмивка, лицемерното възхищение, на мечтата с изтекъл срок, на болката от целувка, на отминалата моя Бел епок, на драматичната безизходица, на  следите от удари и формата на болката. Тук съм и с животинките си, щастливи сме, вървим и страдаме заедно, забавляваме се.

Бронз, неръждаема стомана, ръчна хартия, дърво и преобладаващо керамика  са материалите, с които работя в изложбата. Оставих се на керамиката, на глината – материал, който е бил винаги с мен, който изпълнява нуждата ми от директност и пластичност, предоставя ми и символиката, и психологическото въздействие на цвета.

Не ми е достатъчно скулптурата само да бъде съзерцавана. Галерия „Арте” дава възможност чрез екстериорното си пространство – вътрешен двор да покажа това. В инсталация от неръждаема стомана смесвам функция и скулптура, предоставям възможност да се седне,  да се остави съвсем легално кафето или друго, да се докосва с ръце и тяло, да се използва и разглежда тактилно, дори да се слуша. Това не са дизайнерски предмети, серийното им произвеждане е невъзможно, формата им е интуитивна, практичността и известните неудобства също.

Вглеждам се в себе си с изненада или разочарование, рисковано изоставям  успешното в търсене на по – широко творческо пространство. Грижа се да не пренеса през живота си една измислена или създадена от друг представа за мен. Затова още се търся, за да се разбера,  за да мога да споделя важното, за да съм все така щастлив със скулптурата. Намирам скулптурните образи през себе си. Вече не искам да водя дебат, да споря – щастлив съм , че правя скулптура все по – свободно и имам инструменти да направя това, което ми се явява. Надявам се в изложбата да личи желанието ми да съответствам на сегашния свят и на себе си, какъвто съм се изградил дотук. Така обяснявам, ако някой ме вижда отново различен отпреди.

Стефан Лютаков, септември, 2024 г.

Стефан Лютаков и новата българска скулптура е дълъг 40 годишен разказ, с много епизоди, които се натрупват върху една централна ос на неговото индивидуално присъствие, на неговата цялостна артистична и човешка проекция. Творческият резултат на Лютаков е резултат на сплитане на личната съдба, с колективния патос на едно поколение скулптори, които имат своето определение в еволюцията на разбирането на вътрешния, иманентно присъщ, формално – пластичен актив на скулптурната форма – път в усвояването и работата с актива на експресията на чисто пластическите идиоми.  Другата особено съществена характеристика на тяхното човешко и творческо съзряване е формирането на чувствителна, болезнена рефлексия към истината – понятие, което бе политически увредено от обещанието за светло историческо бъдеще.

Когато говорим за това поколение скулптори, някак естествено изброяваме – Емил, Ангел, Иван Славов и Русев, Зиятин, Лютака и Коста, светла му памет. Поколение с общ родов белег – достойни в дългата културна традиция, с професионален морал и отговорност, всеотдайност и много работа. Общият белег на бягство в свободни територии, неорани и незасети полета на новата, модерна българска пластика. В похода за нова скулптура, те наследиха Далчев, Галин, Кольо Желязото, Павката, Крум и Старчето, с техните усилия за изразителна, силна, авторска, пластическа лексика. Наследиха порива за свобода и за истина – помътнели и поругани от идеологически доктрини и клишета.

Ако приемем формулата на Кандински за това, какво трябва да съдържа голямото изкуство – а именно, трите белега – на уникалната индивидуалност, на стила на епохата, и универсалният духовен белег на вечното изкуство, то някак лесно можем да съзрем как Стефан Лютаков беляза своето време, с уникален персонален код и откри със своята творяща интуиция универсалният белег на устойчивото изначално съдържание. Съдържание постигнато с вродената, но и култивирана интуиция за свещено Битие. Така омесен в глината на истината, днес Стефан е отново в творческо раздразнение и въставане срещу усетената подмяна и деформация на истината. Срещу заблудните обещания и масови халюцинации на съвременната ни социална детерминираност. В тази изложба Стефан, някак незлобливо, дори с усмивка, но не и с примирение, извежда обобщение за нашето опосредено социално общуване – двулико, публично – безпардонно, манипулативно, невротично, суетно възпалено.

В центъра на тази изложба се появява нов сюжетен мотив, пластическа интерпретация на емотиконите – феномен на съвременното социално поведение, маски на нашето емоционално общуване. Но някак странно, с присъщия си нравствен максимализъм, Стефан се опитва да ги вчовечи, да им даде живот, да ги боли, да се радват и обичат. Така Стефан отново ни завръща в изначалното човешко, с излизане от подменената реалност и илюзорно щастие, от симулативната фасадност на нашето социално живеене.

В своето творческо безпокойство, да роди жива, експресивна пластична форма, Лютаков не си позволи самоцелно да достигне до абсолюта на естетически самодостатъчна, затворена в енигматичната си феноменалност, чиста абстрактна форма. Стефан винаги настоява да ни каже и разкаже нещо, да ни сподели нещо, което стои в него, съкровено и лично като последно упование. Така той пусна стадата животни на небесна паша, овцете да катерят облаците, а ангелите да ходят между хората; разказа Тайната вечеря; Икар и Дедал, създаде и лодкаря, за да преведе душите ни. Да си спомним как Стефан върза един изморен кон пред НГ Двореца, за да компенсира истината за живота пред фикцията и суетата на изкуството.

Така скулптурата на Лютака, свободно преминава, влиза и излиза от историческото линейно време в свещеното време – безвремие, Вечност. Защото с мъдростта на своята творческа интуиция знае, че естетика без етика е празна декорация, знае, че истината се провижда единствено в извънситуативната тоталност на битието! Така, още един път той ни приласкава да седнем на неговата маса и да се опитаме отново да сме заедно в споделеността.

Моята първа реакция, когато влязох в изложбата бе, че това поредно екзалтирано творческо усилие възвръща достойнството на нашия труд, защитава морала и високата цел на изкуството.

Благодарим ти, Стефане!

Станислав Памукчиев, октомври 2024 – текст от откриването на изложбата

Част от откриването на изложбата – видео

БНР, интервю със Стефан Лютаков

въпреки. com за изложбата

vesti.bg за изложбата

segabg.com за изложбата

5minuti.bg за изложбата

БТА за изложбата