Галерия Арте
представя
СТАНИСЛАВ ПАМУКЧИЕВ
рисунки
от 10.09. до 21.09.2019
В моята практика рисунката е работно поле на първия творчески импулс, на първата следа, визуално обозначение на идея, композиционно и формално решение – място на проучване, на риск и свобода. Рисунките обикновено предхождат големите проекти, като често се развиват в дълги серии, със своя идеопластична автономност и самодостатъчност – повод да бъдат показани самостоятелно.
Серията нови рисунки /2019г./, търси отговор на емоционално – психични и духовни съдържания, които трайно вълнуват и будят съзнанието ми и провокират артистична реакция.
Теми като: дуалистичната природа на човека, екзистенциалната самота, болката, страстта, греха, обречеността, копнежа, изкуплението, жертвополагането, вярата, любовта, надеждата, спасението, търсят видими очертания в десетките рисунки.
Актът на рисуване има стойността на саморазкриване, на интимно сближаване на Аз-а, с неговата непрогледна тайна. Има стойността на усилието да погледнеш в себе си, в собствената бездна, и да откриеш в ъглите на своята психичност силуетите на архетипните и атавистични енергии, които дълбинно моделират живота.
Рисувам, за да разбера кой съм, какъв съм. Рисувам въобразените места и ситуации, където Аз-ът среща, познава, и явява нещо от себе си. Спонтанността, интимността и изповедната откритост на тези, на пръв поглед непретенциозни рисунки, е тяхната сила и изненада.
Станислав Памукчиев, септември 2019
Рисунките на моя приятел
Многогодишен валеж от тишина. Едра, грамадна тишина.
Ходилата потъват, поясът потъва, главата потъва. Тя расте. Тишината расте. Всичко потъва в епохална тишина. И тишината ни одрасква, задрасква, направо смачква в обятието си.
Водата се е отдръпнала – и вече вали най-простичка тишина.
Ной е спасявал чифтове, двойки. И тези рисунки спасяват двойки. Или поне в паметта ми останаха двойки. Но в рисунките на Станислав Памукчиев двойките са други. Друго.
Какво има в корабите на рисунките? Мъж и жена. Родител и дете. Човек и животно. Ужас.
Ной е осигурявал плодовитостта. Тези рисунки минават отвъд биологията. Осигуряват смисъл.
Никой не може да се спаси сам. Никой не може да оцелее сам. Да остане цял. В нашето бедствие можеш да продължиш само с другия. Да сведеш глава пред другия. Да качиш на плещите си другия. Да се оставиш на другия да те води към Нещото, към Нищото, към всичко. Аз съм мъж и жена, аз съм млад и стар, аз съм родител и дете. Човек и животно. Две животни, които гледат надолу.
Това смирение – ако щете, смирението да се оставиш да те води животно – е и грижа за себе си. Прочее, да сте чули за деградирало животно? Не сте чували никога, разбира се. Животното в самия теб никога не деградира.
Може би смирение вече е твърде изтощена дума. Затова нека я сменя с осъзнаване.
На тези рисунки виждаме същества, изградени от тъмнина – и проядени от светлината. Същества, които вече не могат да бъдат разнищени от брътвежа на времето… И да позволят другия да стане жертва.
Тишината се трупа по крайчеца на рисунките.
И само от мен и теб зависи дали те ще бъдат идеал или огледало.
Марин Бодаков, 7 септември 2019
БНТ „Култура.Вг“ за изложбата на проф.Станислав Памукчиев