Живопис и скулптура в чест на Стоян Цанев

НОЩТА НА МОЕТО РАЖДАНЕ

изложба живопис и скулптура в чест на Стоян Цанев

от 4 до 29 февруари 2020

откриване на 4 февруари от 18.00 часа

Преди 15 години за пръв път картини на Стоян Цанев изпълниха пространството на Галерия Арте. Стоян в черно, Милко в бяло. Светлин откриваше. Всички притихнали усещахме пулса на силния творчески дух, съзерцавахме елегантната, съвършено премерена живопис. Всяка изложба на Стоян бе събитие – обмислено до последния детайл, изящно до педантизъм. Деликатната му естетика е като урок, база за по-младите творци, а фината му емоционалност отдавна е преминала пределите на родното изкуство и заема достойно място на европейската сцена. През цялото това време Стоян остана верен на Галерия Арте, до миналата година, когато съдбата реши друго. Давам си сметка, че загубихме емблематична фигура за цяло едно поколение, затова поканих девет негови приятели, съвременници и също знакови художници, да посветят по няколко свои творби на любимия ни художник и човек – Нанкиса, както го наричат най-близките. Картината на Стоян от 2009г. – „Нощта на моето раждане“ обедини идейно и смислово настоящата експозиция, заглавието метафорично ни препраща към изначалното, към значимото за всеки един от нас – неговите приятели, почитатели, последователи, съмишленици. Изложбата ще продължи през целия февруари, месеца, когато Стоян е роден и когато без време ни напусна, макар и само физически.

Гергана Борисова, януари 2020


Приятелите за Стоян Цанев:

Станислав Памукчиев:

Пътят към безграничното минава през лабиринта на непонятното, тайното, скритото. Минава там, където душата и духовната интуиция се опитват да проникнат и познаят местата, на които са били.

Стоян ни води през тези закрити пространства със силата на своето интуитивно провиждане и естетически максимализъм.

Емил Попов:

Стоян казваше: „Художникът трябва да мълчи“.  Неговото изкуство отговаря на тази му мисъл. То казва всичко, което е  преживелица на уникалната му природа, без да разказва. То внушава тотално, било като графика, живопис или керамика. С един универсален пластичен език – неговото безсловесно говорене, вълнуващо у нас и по света хората, отворени към изкуството. Малцина избрани художници имаха и имат такава случка.

Висота, вкус, експлозивна енергия………

Иван Русев:

Той  живееше и се държеше така, сякаш не знаеше, че е сред най-големите. Всъщност, както подобава на един голям талант – и изкуството му е сякаш направено без какавито и да е усилия.

Стояне, гордея се, че бях един от твоите приятели.

С голямото си изкуство, с твоите създадени образи ти и сега си до нас.

Захари Каменов:

Стоян беше свободен човек, който държеше съдбата в ръцете си. Обичаше живота – морето, виното, жените, приятелите си – сто процента отдаден на изкуството, изключителен естет. Убеден съм, ще бъде вдъхновение за поколения артисти и ценители.

Георги Чапкънов:

Нанкиса е европейски художник, ама и повече, и много добър човек. Скъп приятел! Няма го, продължавам да го обичам и ми липсва.

Зиятин Нуриев:

Съвършен естет, невероятно дисциплиниран и артист, но не показен.

Съжалявам, че едва през последните десетина години бях по-близък с него. За мен Стоян Цанев беше като полъх – не можеш да го уловиш, но усещаш осезателно присъствието му.

Ангел Станев:

Пластическият език казва много повече от думите.

Свилен Блажев:

Нанкиса е птица – Голяма, Свободна, Мощна и Силна. Навярно вечно в полет…..!

Милко Божков:

Стоян ми беше добър приятел. Много добър приятел. Най-добрият приятел.


„Приятелството и отсъствието на един голям Човек и Творец ни събират в изкуството – това, което за Стоян имаше стойността на обител и пристан. Там се чувстваше неуязвим. То му даде възможност да познае абсолютното измерение на душевната пълнота. Стоян зададе най-висока нравствена и естетическа мярка, с която да измерваме израстването на личността по пътя й към вечността. Уви, пое твърде скоро към тази така непонятна и болезнено разкъсваща за нас неизвестност, но ни подари миг от нея чрез безценните духовни дарове, надхвърлящи границите между материално и нематериално, остави творби, даващи облик на неназовимото и ваещи необяснимото.

„Нощта на моето раждане“, която е своеобразна сърцевина и поанта на тази наша среща, ни изправя пред величието на творческото рождество – просветлението, извисяването, вярата, освобождението. Тези живителни кълнове ни припомнят прозрението на Стоян – „След страданието идва спасението!“. Мащабът на неговото творческото завещание обезсилва съждението, че земният път на човека е мъничък къс светлина между два безкрайни отрязъка мрак. Ако има край, има и начало, духовните достояния остават винаги отвъд тези условни граници. „Нощта на моето раждане“ се превръща в метафора на идването Оттам Тук и тръгването Оттук Натам. Нощта – отрязъкът от земното битие, който с мнимата си непрогледност оставя недоизказани и незрими нещата, отвеждащи ни отвъд познанието, дадено ни от сетивността, забулва междата, деляща битие и небитие. Там се ражда просветлението. В бездната на мрака е зародишът на безконечните рождества, там, където няма край, а само начало.

Раждането на личността на твореца – мигът, в който волята встъпва в съюз с предопределеността, е неделима част от интроспективният диалог в единение с хората, избрани от съдбата да го съпътстват.

За Стоян изкуството и приятелството деляха един пиедестал в скалата на това, което той определяше като най-голяма ценност.

Художниците в това красиво многогласие обединяват своя пластически говор, за да изповядат споделените ценности в дълголетното извисено общуване. В артистичния си свят всеки един от тях е носител на елементи, същностни за целия духовен и творчески мироглед на Стоян, белязан от безпределната дълбочина на философското проникновение.

Тишината, пронизана от мощта на многопластовото внушение, която изпълва картините на Милко, въплъщава в себе си  извисяващото прорицание и катарзиса в нескончаемия път към Абсолюта. За Иван Русев изкуството се превръща в обител, къс облагородена твърд, в която той внедрява най-непонятната и възхитителна абстракция – духовността. С изтънчения си лаконизъм Зиятин Нуриев извлича от материята непоклатимите устои на връзката с първоначалата. Чрез първичната мощ на градивото, въплътена в тежки слитъци материя, Свилен и Станислав прокарват брод към мига на първосътворението. Светлоносната лапидарност на Захари дава облик на изконния стремеж към проникване в непонятното. Чистотата на възприятието, извисяващата проницателност, свободата на безметежното съзерцание и драматизмът на предопределеността бележат артистичната изповед на Ангел, Емил и Чапа.

Овеществявайки дълбочината на духовни си прозрения, художникът сякаш вае пътя на своята душа през неизбродното битие. Всеки досег с творбата ни отпраща в безкрая.

Приятелство, основано на духовното единение и съграждащото начало, ни дава увереността да твърдим, че Стоян продължава да бъде тук, в този кръг, а не там.

С нестихваща сила продължава да отеква в съзнанието ми моментът, в който разбрах, че за Стоян времето е спряло и се намира отвъд прага на вечността. Необятната и безпределна тишина, която обгърна душата и ума ми в този миг, продължава и до днес. Тя заключи завинаги в себе си всички спомени, всичко казано и съпреживяно… но даде полет на онова, което поради невъзможност да сведем до обозрима понятност, наричаме истинно, на всички недовършени разговори и недоизказани мисли… с кристална и звънка чистота болката заличи границата между реално и нереално, понятно и непонятно… началото и краят изгубиха контурите си, за да се влеят в неразривно единение…

Съприкосновението с личност от такава величина ясно указва, че това, което измерваме с време, е невъзможно да обхване истинските измерения на подобно общение – миг от вечността, въплътил в себе си онова, което е белязало толкова дълбоко всички нас, които имахме привилегията да споделим безценния дар на неговото приятелство.“

Елица Терзиева, изкуствовед

Култура.БГ за изложбата

В-к СЕГА за изложбата

ВЪПРЕКИ за изложбата